Чух историята на италианец в България и ще я разкажа с изводите, които направих от нея. Отнася се за общуването с някои от нас, които не умеят да се изразяват по най-добрия начин и как това създава напрежение и поражда социални проблеми.

Примери за това твърдение се срещат често, аз също не съм застрахован от грешки в изразяването. Въпреки това избрах да разкажа историята на чужденеца, вместо хилядите български. Стори ми се, че така ще уловя по-добре проблема, а и чуждата история ми подейства по-поучително от собствените ми многобройни примери.

Става дума за улична разправа. Не се е стигнало до физическа агресия, макар че медиите ни накараха да очакваме точно такъв тип градска атракция. Уви, въпросният случай е останал на нивото на скучната, вербална агресия.

Главният герой

Чужденецът, когото познавам от скоро, е уличен музикант, пътуващ из Европа на стоп. Тук е за няколко месеца, след което ще се отправи към следващата си дестинация – може би на юг към Испания или пък в далечния север, към скандинавските страни.

Сигурен съм, че самото присъствие на такъв човек в историята е достатъчно за повечето от нас да се замислят сериозно относно собствения си живот. Що за характер се изисква, за да тръгнеш по света на 24 години, с пътна чанта и малък духов инструмент в ръка, и да търсиш щастието си на нови места? Места като България, в които не знаят езика ти, нито можеш да ползваш привилегиите на собствената си родина. Що за човек поема този риск? Безразсъден, леко луд, наивен или освободен, спокоен, уверен в успеха си?  Краткото ми познанство с него ме кара да смятам, че не е нито луд, нито глупав, но този въпрос ще оставим за друга статия.

 

Уличната разправа

Всичко се случва на добре познат столичен площад със сергии за продажба на книги. Нашият главен герой, “в един прекрасен слънчев ден” се е настанил на площада и свири, за да изкара малко пари за прехрана. (Досегашното ми познанство с него ме кара да смятам, че не е екстравагантен богаташ с милиони в банковата сметка, а човек, който наистина трябва да се прехранва с някаква работа. Уличното музициране е изборът, който е направил.)

Инструментът му е доста шумен (изпреварван може би само от барабана) – който е слушал зурни и тъпани, може да си представи. Италианският ми познат не е професионален музикант и изпълненията му не винаги са по вкуса на всеки. Моето мнение е, че свири приятно и в никакъв случай не бих го нарекъл дразнещ. (Така се и запознахме – послушах го и му предложих да изсвири няколко партии на концерт, който организирам).

От сергиите в близост се приближава господин на средна възраст (това понятие изгуби значение), 40-50 годишен и се опитва да изгони музиканта от площада. Поводът, както сам се изразил, е че последният не умеел да свири. След това добавил “ела пак, когато се научиш да свириш” и се върнал на работното си място. Тъй като сценката се е разиграла на неопитен английски език, мога да предам само това, което чух и ще го опиша със собствените си изразни средства.

Проблем No 1

Моят познат го последвал на сергията и попитал какъв е проблемът, защо се опитват да го изгонят? Онзи му отвърнал, че не иска да го слуша повече, защото не умее да свири. Познатият ми се заинатил (по начало е спокоен, но явно италианският темперамент понякога се обажда) и обяснил, че има предостатъчно хора, които ежедневно го оценяват, като му дават пари – понякога цели банкноти от по два, пет, дори десет лева. Може би музиката не е по вкуса на продавача от сергията, но това не означавало, че тя е лоша или че музикантът е неумел.

Проблем No 2

Чувайки това, господинът сменил тактиката и се оплакал:

– Аз плащам наем да стоя тук, а ти не плащаш на никого, така че се омитай!

На това, моят познат отвърнал, че разрешителното за уличен музикант в София е безплатно. Той не е виновен за това и ако желае, господинът да се оплаче в общинска администрация.

Проблем No 3

Тук скандалът ескалира, господинът се приближава на опасно късо разстояние до моя познат и го заплашва, че ще последва саморазправа с елементи на интимност. Заявява: “Ще се махнеш, защото аз го казвам!” Отново нагрубява музиканта, наричайки го гей. Познатият ми – къде благоразумно, къде не – отвръща, че такъв може да е само този, който отправя покани за интимност от споменатия вид. След това, се отдръпва и най-благоразумно се съветва със свой приятел, българин дали да позвъни в полицията. Накрая стига до извода, че подобни разправии не са нужни. По неговите собствени думи:

– Казах си “защо въобще се занимаваш с такива хора”? И си отидох. Човекът явно беше под стрес и търсеше къде да излее гнева си.

Край на разказа. Без битки, без нищо съществено. Размяна на остри фрази, демонстрация на мъжественост и творчески несъгласия. Чудо голямо.

Анализ

Допускам, че историята може да се интерпретира погрешно, като поредния случай на онеправдан европеец, попаднал на местното туземно население. Комплексиран човечец си изкарва яда върху възпитания западняк, който го гледа с питащи очи, след което философски се надсмива на ситуацията.

Смятам, че разказът води то съвсем друг извод, за който малко хора се замислят. Ще ви подготвя с няколко въпроса:

– Слушали ли сте зурни и тъпани? Аз – да.

– Знаете ли какво е цял ден, на пет метра от главата ти, да звучат зурни и тъпани? Уверявам ви, че за някои хора това не е приятно. Аз самият слушам Classic FM докато пиша тази статия (звучи произведение от Хектор Берлиоз) и през голяма част от времето не обичам силни и натрапливи звуци.

– Случвало ли се е да ви малтретират със силна музика докато сте на работа? Не е приятно, защото музиката ти пречи да работиш, може би гони клиентите. Достатъчно е най-малкото, че ти лази по нервите.

– Какво става ако, за капак на всичко дотук, музиката не е изпълнена добре? По моето скромно мнение дори тези, които не предпочитат класическа музика, могат да оценят кога нещо е изпълнено добре и кога – не. Дори да греша, субективното усещане за добро изпълнение се отразява на оценката, а от това и на настроението ни.

Както вероятно сте се досетили, въпросът, който ще задам – централен за тази статия – е:

Оправдан ли е гневът на господина, имайки предвид посочените причини?

Отговорът е не.

Бързам да уточня: гневът е оправдан. Причините обаче са други.

Единствената валидна причина за гнева на господина (наясно съм с категоричността на това твърдение) е, че свиренето го дразни и му създава дискомфорт. Единственият валиден аргумент музикантът да бъде помолен да си отиде,  в случая, е че може лесно, бързо, безпроблемно да се премести, докато работещият на сергията не може да го направи. Единият е мобилен, а другият – “закован” да продава на едно място.

Забележете, обаче, колко далеч отива кавгата с използване на грешните аргументи. Нищо от изреденото по-горе не може да е причина да помолиш (да използваме този израз) някого да напусне мястото си.

  1. Това, че свири зле – уви – не е от значение. Би било адекватен коментар, ако музикантът се явяваше на прослушване в консерваторията. На улицата – всеки свири колкото може.
  2. Това, че на някого не му е по вкуса, отново не е причина за безпокойство. Хора и вкусове – бол.
  3. Това, че музикантът не плаща наем, а друг плаща – отново не е валиден аргумент. Такова е законодателството и нормативната уредба. Индивидуалното чувство за справедливост не важи, но точно тук е ключът.

Според мен индивидуалното чувство за справедливост на господина работи много добре. Той е осъзнал, че не е чесно да бъде подлаган на този терор (музикален, слухов, вкусов). Разгневил се е и е изразил гнева си.

Мога да си дам съвсем ясна сметка как се е почувствал. Самият аз имам претенциозен слух и ще е чудо да ме видите на място, където има силна музика или въобще е шумно. Разбира се, можем да спекулираме, че човекът е комплексиран, има проблеми в работата или със семейството, неудовлетворен е от мъжествеността си и пр. Въпреки спекулациите смятам, че историята можеше да се развие по съвсем друг начин, ако господинът беше казал:

– Млади човече – свиренето Ви ме смущава. Бихте ли се преместили?

Защото това е истината – нещо те смущава, казваш си. Другият може да се премести и ако е добронамерен, ще го направи. Ако попита защо, отвръщаш, че ти си на работното си място и няма как да мръднеш от там, докато музикантът би могъл лесно да отиде двадесет метра встрани – ще е достатъчно. Колко беди обаче можеш да си навлечеш ако не се замислиш къде е проблемът? Ако “атакуваш” с грешните аргументи? Просто се показваш като незрял, комплексиран, безпомощен човек.

Както един от колегите ми обича да казва : агресията е признак на слабост.

В заключение

Неумението да изразим състоянието си (неудобство, страхове, притеснение, гняв и т.н.) ни обрича да се въвличаме в конфликти. Неумението да анализираме проблема и да стигнем до вярната причина ни спира да го разрешим. Не твърдя, че всеки път, когато се изразим по най-добрия начин, ще постигнем успех. Ако не го направим, според мен, е почти сигурно, че ще се въвлечем в конфликт.

Следващият път, когато нещо ви ядоса или когато личното ви усещане за справедливост е накърнено, дайте си сметка за това. Помнете, че този, който не се владее – плаща цената. Понякога физически, друг път психологически, а нерядко и фискално.

Как да се предпазим от подобни грешки? Нямам представа. Ключът вероятно се крие в нагласата. Да подходим добронамерено и любезно (= с любов).